Тутракан и неговата околност заемат югозападната част на Добруджа. На север той граничи с река Дунав, на югозапад достига до Бръшлянската низина и Лудогорието, а на югоизток навлиза в равното Добруджанско плато. В тези граници Тутракан и околността му имат следното географско положение: 26°50’ източна дължина и 44°10’ северна ширина.
Градът е разположен на терен, който в западна посока е нисък, а на самия бряг на Дунава достига височина до 4 м. На изток от Тутракан започва високата и равнинна част на Добруджанското плато, което има средна надморска височина 140 м, надморската височина на брега достига до 28 м.
Крайбрежието на Дунав от Тутракан до Силистра е прорязано от долини, от много падини с маловодни поточета и къси рекички. В такива долини са разположени селата – Пожарево, Дунавец, Долно Ряхово и Малък Преславец. На места към брега се спускат полегати склонове, които образуват ниската тераса – Прибрежие. Крайбрежните склонове и долове са обрасли с гори, а ниските и равни тераси са засяти с лозя и овощни градини.
Добруджанското плато, от своя страна, е равнина, прорязана от множество сухи долини, по които някога са текли пълноводни реки. От тях най-характерно е сухото корито на някогашната голяма и пълноводна река Демир баба. Тя е извирала от лудогорието и се е вливала в Дунав под с.Старо село. В някои от доловете има извори и по тях текат малки рекички, чиито води се вливат в микроязовирите край гр.Тутракан, с.Антимово, с.Стефан Караджа, с.Сокол, с.Зафирово и с.Коларово.
Теренът на Тутракан и неговата околност е богат и плодоносен чернозем. Днес от него се получават високи добиви от житните и индустриални култури – пшеница и ечемик, царевица и слънчоглед, боб, захарно цвекло, тютюн, коноп, соя и зеленчуци; от овощарството – гроздето, кайсията, прасковата и ябълката.
Разположен амфитеатрално на високия и стръмен десен бряг на р.Дунав, градът е със северно изложение. От брега на реката започват стръмни улици, които водят нагоре към равнината – другата половина на града.
Сегашната територия на града и местността около него е обитавана още от праисторическо време. Открити са важни находки от палеолита в Тутракан, с.Дунавец и Пожарево; а от неолита и енеолита свидетелстват селищните могили край с.Белица и недалече от Тутракан. Интересни археологически материали, открити при разкопки, като каменна оброчна плочка с образа на Хеката, бронзови предмети – накити, оръдия на труда, оръжия и др. свидетелстват за интензивен живот по тези места и особено през античността. Първата поява на римляните тук датира от 15 г. пр.н.е., когато завладяват земите между Хемус/Стара планина/ и р.Данубиус /Дунав/ до Черно море. При римския император Веспасиан /69-98 г./ се издигат укрепителни съоръжения /”стражеви кули”/ до с.Нова Черна, Старо село, Тутракан и Пожарево. При император Улпий Траян /98-117 г./ при Тутракан се образува селище с ранг на викус /село/ и се построява кастел, наречен Трансмариска. Той е бил важна станция на пътя от Сингидунум /Белград/ за Константинопол /Истанбул/. Отбелязан е и на епиграфски паметници /каменни надписи/ и всички карти /итинерарии/.
Археологически разкопки и находки доказват, че славяните се заселват в Тутракан и неговата околност през втората половина на VI век, като обитават античните селища. През времето на Първата българска държава славянобългарските селища при с.Нова Черна, Старо село, Дунавец и Пожарево били оградени със землено укрепление /”градище/. Тутракан е крепост – твърдина в отбраната на северната граница при цар Иван Шишман /1371-1393 г./.Открити са важни находки от това време до с.Нова Черна, Старо село, Пожарево др., които свидетелстват, че българите се препитавали главно със земеделие, риболов и били развити занаяти. Османското нашествие през 80-те години на XIV в. трагично прекъсва живота на много български селища и ордите на нашествениците достигат стените на Тутракан, като го заплашват с гибел. През 1388 г. Тутракан пада в турски ръце и той се превръща в малко селце, което две столетия е забравено и едва от XVII-XVIII век започва да се споменава от чужди пътешественици и се отбелязва в османски документи. Насилията и мъченията на поробителите не успяват да унищожат здравия български дух. Оцеляват като крепости на българщината и се запазват селата Стар Смил /Старо село/, Белица, Кадъкьой /Малък Преславец/ и град Тутракан с надежда в спасителната мисия на Русия /Дядо Иван/, която ще го избави от дълголетно робство. Населението на тези селища участва в многобройните руско-турски войни през XVIII-XIX век. То първо посреща през 1773, 1810, 1829 и 1854 година руските войски, които за няколко месеца задържат Тутракан и му даряват свобода.
В миналото населението на този край се занимава със земеделие и скотовъдство, а също и с риболов. От занаятите добре развити са абаджийството, ковачеството, кундурджийството, гемиджийството / лодкостроителство/ и грънчарството. Освен това в Тутракан има мутафчии, тухладжии, бакали, търговци и др. – нещо, което говори за много оживена стопанска дейност в града. Установени са добри търговски връзки с Австро-Унгария, за където се изнасят зърнени храни и лодки, а се внасят бакалски стоки. Започва борбата за културно-национална самодейност и в Тутракан през 1862 г. се открива българско училище. Учителят Неделчо Балкански в 1873 г. основава училище, наречено “Возрождение”. Будни български деятели отварят училища в с.Старо село, Варненци, Пожарево и Белица. Тутраканци оказват помощ по прехвърляне през р.Дунав от румънския на българския бряг четите на Панайот Хитов и Таньо Стоянов – Воеводата. Мнозина от Тутракан, Старо село, Пожарево и други села са в редиците на българските опълченци в освободителната Руско-турска война през 1877-1878 година.
След Освобождението Тутракан бележи икономически и културен възход. Основен поминък на населението от града и селата става земеделието, лозарството и непосредствено с тях се развиват занаятите – коларожелезарство, ковачество, абаджийство, бъчварство, обущарство, сарачество. Учреденото пристанище допринася за развитието на търговията и Тутракан започва да поддържа външнотърговски контакти с Европа, Азия и Африка. Особено известен става като център на дунавски рибари и прочути майстори на рибарски лодки, на “дунавски водни мелници”. Изнасят се рибарски лодки за Сърбия, Унгария, Австрия, Румъния и др. Тук към 1897 г. рибарска професия упражняват 2297 души, а в началото на нашия век има 1437 рибарски семейства, които обитават днешната “Рибарска махала” край брега на реката. Тутраканските рибари са единствените господари на риболова по Дунав и крайречните езера.
Тутракан и неговата околност след 20-те години на XX век имат незавидна и трагична съдба, тъй като попадат под чуждо владичество. Опустяват селата . Земята се обработва ангария и богатите плодове се усвояват от чуждите владетели, а народът тъне в мизерия и безправие.
Тутракан е първият български град на река Дунав, където на 4 септември 1944 г. акостира съветски бронекатер и стъпва съветски войник.
След Девети септември 1944 г. Тутракан и неговата околност започват да процъфтяват.
Паметници на свободата и паметни плочи в Тутракан, с.Старо село, Белица и Шуменци напомнят за герои и събития, станали по добруджанската земя.